Камбана с лика на св. Георги ще озвучава уникална болярска църква

  • 16 август 2018, 14:20
  • Default profile Автор Петя Валентинова
%d0%a5%d1%80%d0%b8%d1%81%d1%82%d0%be %d0%98%d0%bb%d0%b8%d0%b5%d0%b2

Христо Илиев е от Враца и се занимава със спортен мениджмънт. Работил е в Испания и САЩ. От щата Флорида получава диплома за професионален промоутър и мениджър по ММА. От 8 години работи в сферата на бойните спортове, като в момента е президент на международната асоциация по смесени бойни изкуства (ISFA). Организира и провежда събития, посветени на силовите спортове в цяла Европа. Носител е на награда за най-добър организатор на събития на Стария континент за 2016 г.

Преди повече от година прегръща каузата за възстановяване на изоставена с десетилетия подземна болярска църква в двора на митрополитския храм „Св. Николай“. Днес най-старият храм във Враца е отворен за посетители, скоро ще има и камбана. Пред олтара пък са поставени свещена земя от Йерусалим и вода от река Йордан. За поддръжката и развитието на църквата продължават да се трудят Христо и доброволци, прегърнали каузата. За пътя от спорта до духовното и обществено полезното разговаряме дни след годишнината от отварянето на болярския храм във Враца.

- Г-н Илиев, как от спорта и бойните изкуства интересът Ви попадна върху забравената от десетилетия болярска църква в центъра на Враца?

- Винаги съм смятал, че независимо от професионалната си експертиза, човек трябва да има отношение към важните за обществото теми и проблеми. Да помагаш на близки и познати, да работиш за развитието на родния си край е задължение на всеки от нас. То обогатява и независимо от всичко постигнато в други сфери – удовлетворява по един уникален начин. Натрупаните в живота опит и знания трябва да се привнасят в родното място.

Воден от тези схващания, преди повече от 2 години реших да видя какво се крие в двора на митрополитския храм „Св. Николай“ във Враца. От дете съм минавал от там и винаги съм се чудел какво има под този обрасъл хълм. Отидох, успях да разчистя самораслата гора, надникнах и по-късно разбрах, че всъщност имотът, превърнат в бунище, е най-старата църква в нашия град. Информация за храма намерих в трудовете на Петър Бучински. Именно той възстановява през далечната 1943 г. това светилище.

- Каква е историята на храма? От кога се датира, кой го е изградил и с какви цели?

- Църквата се датира от края на 16-и и началото на 17-и век. Построена е от боляр Георги, който дава дъщеря си за жена на турчин в Истанбул. Според наличната информация именно тя поискала от баща си да вдигне православен храм, за да се молят за опрощаване на греха й от приемането на чуждата вяра. Църквата е построена с мисъл и старание. Факт е, че напук на всичко, просъществува вече около 4 века и половина. Единствената по-сериозна метаморфоза, която е претърпяла, е леко спадане на нивото в земята. Вероятно при изграждането си е била около метър по-високо. Но това са нормални процеси, повлияни от природата. Важното е, че църквата е там, за да разкаже историята на нашия град. Специално след откриването сложих информационна табела на входа, за да се запознаят всички с фактите. Така, смятам, склонните към вандалски актове ще се респектират и ще се въздържат да сквернят отново това свято място.

- Каква гледка заварихте в самия храм, когато за първи път се добрахте до него?

- Именно досегът с мястото беше труден. Храмът беше буквално затиснат с камъни. Освен това видимо бе използван за наркомански сбирки – имаше спринцовки и боклуци навсякъде. Не бяха малко и животинските останки, заровени в църквата. Стреснах се, като видях как едно свято място, тясно свързано с историята на града ни, е превърнато в бунище и обществена тоалетна. Въпреки отблъскващата гледка обаче, още с първото влизане усетих енергията и силата, която носи този храм. Казах си – така не може! Нещо трябва да се направи и ако първата крачка ще е моя, така да бъде!

- Какво се случи после? Потърсихте ли помощ от институциите и духовенството?

- Първо се посъветвах с кмета на общината Калин Каменов. Споделих какво съм открил и какво смятам да направя. Той се впечатли. Каза, че ако тази църква се отвори, това ще е уникално събитие за нашия град. Обеща ми подкрепа за начинанието и продължихме да поддържаме връзка. Разговарях, разбира се, и с управата на Врачанска митрополия. Първо се срещнах с митрополит Калиник, лека му пръст. После голямо съдействие получих от тогавашния епископ Киприян, който сега е владика в Старозагорско. Те събраха епархийския съвет, обсъдиха предложението и месец по-късно ми дадоха официално позволение да започна почистване на храма. Така фактически през пролетта на 2016 г. започнах да работя за отварянето на църквата.

- Кой Ви помогна физически да се справите с това предизвикателство?

- Слава Богу, отзоваха се много приятели и познати, защото сам нямаше да успея. Всички се включиха на доброволни начала. Който можеше, помагаше и със средства. Беше уникално преживяване. Самият факт, че се докоснахме до всеки камък и попихме енергията на храма, ни амбицира още повече да спомогнем за неговото „възкръсване“. След всички положени усилия, почти 2 години след старта на начинанието, не мога да опиша с думи колко мило ми стана това място. Чувствам го като собствен дом и почти всеки ден съм там. Почиствам и се старая да го поддържам в приличен вид за всички желаещи да го посетят.

- Продължавате да сте едноличен стопанин на църквата?

- В известен смисъл, да. Не мога да я оставя без надзор. Особено като има буря, после винаги трябва да се изчисти. А пък и хората могат по всяко време да я посетят. Затова ключ е оставен в църквата „Св. Николай“.  Достъпът трябва да е поне малко контролиран. Не може да се остави непрекъснато отворена. Страхувам се, че скоро може да възвърне предишния печален вид. Чувствам като моя отговорност поддръжката на това свято за мен и града място. И не само. Стремя се да го облагородявам. Вече има информационна табела, която разказва историята й, сложих също кошче и пейка за удобство на посетителите. Най-късно до месец ще поставим камбана на входа, както подобава на всеки християнски храм. На нея ще бъде изобразен ликът на Св. Георги, като признание към болярът с неговото име, който създава храма. Скоро планирам да поставим видеонаблюдение и по-добро осветление.

През другото лято искам да доведа стенописци, които да възстановят рисунките по стените. Вече съм в контакт с такива специалисти и вярвам, че за втората годишнина ще възвърнем повече от оригиналния облик на храма. За него ми разказа жив очевидец – дама на 92 години, която посети църквата малко след откриването. Споделих с нея какво знам за историята и тя потвърди, че същото е чувала от покойния митрополит Паисий преди около 70 години. Тя потвърди, че 1943 г., когато храмът е отново отворен, стените са били изписани с красиви рисунки. Малко по-късно – след началото на тоталитарния режим, стенописите са били премахнати, а църквата – обречена на забрава. 

- Снабдихте храма и със свещена земя от Йерусалим и вода от река Йордан. Ваша ли беше идеята?

- Да, макар да не съм посещавал лично тези места, вярвам, че те носят нужната силна енергия, за да направят едно светилище въздействащо за хората. Земята и водата са подарък от мен за първата годишнина от отварянето на църквата. Даровете са осветени на Божи гроб.

- Година след „възкресението“ на храма, колко често се посещава той от граждани и гости на града?

- Доста често. Непосредствено след откриването църквата предизвика фурор в средите на духовници, художници и историци. Прииждаха хора от цялата страна, които искаха да видят този исторически и духовен център във Враца. Всички бяха искрено заинтригувани от историята на храма. Самият аз бях силно изненадан. До този момент не осъзнавах какво съм направил. Смятах, че съм се борил да върна една духовна ценност на Враца, а се оказа, че тя има стойност за историята, културата и православието в цялата страна. Тогава наистина повярвах на кмета Каменов, който предрече, че откриването на църквата ще е историческо събитие. Още повече, в този храм е проповядвал лично и Св. Софроний Врачански – един голям просветител на българската нация. Църквата е със сигурност най-старата във Враца, а по последни данни – може би и най-древната подземна в страната изобщо.

- Смятате ли храмът да заработи освен като културен паметник, и като духовен център за богослужения?

- Защо не?! При добро желание би било чудесно. В крайна сметка това е храм и той трябва да свързва с Бога.

- Вярващ човек ли сте, или ангажиментът към храма е само гражданска активност?

- Вярващ съм, при това дълбоко. Смятам, че християнската добродетел трябва да има място в живота ни. Свидетели сме на все по-агресивно общество. Омраза, злоба, насилие – това бележи средата, в която израстват децата ни. Неслучайно и те се увличат по игри, пълни с агресия. Това не е възпитанието, което трябва да получават младите хора.

- Поддръжник ли сте на въвеждането на вероучението в училище?

- Твърд поддръжник съм. Смятам, че ако децата от малки се докосват до вярата и разберат нейната сила, това ще ги бележи за цял живот. Ще се научат на почит и уважение, на отстъпчивост, на примиреност. Вярвам, че това ще пробие системата от нихилизъм и насилие.

- Имате ли достатъчно съмишленици във Враца?

- Твърде малко. Като започнах да се занимавам с възстановяването на църквата, много хора минаваха и казваха: „А, бе, ти луд ли си? Защо правиш това, пари ще изкараш ли?!“. Страшно се ядосвах. Тази църква не е моя, няма да си я прибера вкъщи. Тя е за Враца и за всички хора, които живеят или посещават града. Не може да сме толкова заровени в себе си, да тъпчем върху историята и да чакаме все някой да ни даде пари, за да покажем или видим нещо.

Моят интерес към историята на града ни става все по-голям. Чета записки и всякакви исторически хроники. Горд съм, че живея в града, наследил майсторлъка на Мито Орозов, щедростта и мъдростта на Димитър и Петър Бучински, Христанчо Матов, Васил Кънчов и други, дали много за просветата и развитието на града и региона. Трябва да ги помним! Длъжни сме!

- Като активен гражданин, каква е визията Ви за бъдещето на Враца?

- Аз съм оптимист за бъдещето на града ни. Той носи славна история, богата култура и е заобиколен с уникална природа. Именно самочувствието ми, че съм роден и израснал в един толкова величествен град, ме провокира преди година да рекламирам собственоръчно Враца не къде да е, а в туристическия център на света – Рим. Показах знакови забележителности – проходът Вратцата, пещерата Леденика, Божия мост, фрагменти от Рогозенското съкровище и много други. Пред Колизеума изложих фотографии и информация (на български, английски и италиански) за града ни и провокирах голям интерес сред хиляди чуждестранни туристи, които ценят световното културно и историческо наследство. Така с очите си се убедих, че Враца може да бъде туристически център в Европа. От нас зависи да я показваме, рекламираме и познаваме. И най-вече – да я обичаме.