Левски ни завеща да сме свободни и достойни хора

  • 15 януари 2019, 13:04
  • Автор Мария Димитрова
  • ИНТЕРВЮ

Medium dsc 9666

„Там близо край град София

стърчи, аз видях, черно бесило,

и твой един син, Българийо,

виси на него със страшна сила“.*

На 18 февруари България притихва. Свеждаме глава, поднасяме цветя и въпреки възторжените думи за саможертвата - затаяваме дъх, за да отдадем почит на Васил Левски.

Какъв човек стои зад образа на Апостола? Достойни негови наследници ли сме? Как толкова години той продължава да обединява както никой друг българския народ? Готови ли са за саможертва днешните управници? Търсим отговорите от Христина Богданова - прапраплеменница на Васил Левски по линия на най-малката дъщеря на сестра му Яна и зет му Андрей Начов – Елена и нейния съпруг Стефан Красев.

- Г-жо Богданова, на 18 февруари се навършват 146 години от смъртта нанай-великия българин Васил Левски. Какво ни е завещал и какво можем да научим от живота му?

- Според мен Васил Левски ни е завещал правото днес да можем да бъдем свободни и достойни хора, да имаме корените си, от които да черпим мъдрост и сила, за да подреждаме бъдещето си по един добър и удовлетворяващ ни начин. А какво можем да научим от живота му? За мен лично големият урок е как човек прави своите избори. Да избере неравната битка с имперската власт и с неверието и страха на поробените да избере да няма дом и семейство, да избере смъртта в името на нещо по-голямо от него самия, като добруването на народ и родина, ми говори за човек, който почита живота като свещен дар, решителен и в същото време смирен, несломим пред неправда, дребнотемие и преходно злободневие. С делото и живота си ни показва по категоричен начин, че дори един човек може да промени нещата, стига да вярва, да е последователен, да е мислещ, да е човечен. Учи ни още на скромност и лична отговорност.

- Всяка година цяла България чества тази дата и се прекланя пред подвига на националния ни герой. Как родното му място – Карлово, ще отбележи събитието тази година? Как градът съхранява във времето духа на Дякона?

- Вярвам, подобаващо, както всеки път. Моите впечатления от Карлово са, че градът е пропит от духа на своя син и това се усеща като че ли във въздуха, в общуването с хората. Не съм сигурна още каква е програмата за тази година, но очаквам да има традиционните митинг-заря вечерта на 18-и, поклонение на паметника на 19-и, десетдневката със събития, които прави училище „Васил Левски“ – всеки ден по нещо за различните възрастови групи, инициативите на читалището и, разбира се, на Национален музей „Васил Левски“. Когато и да отида, в родния му дом винаги има хора от всички краища на България, на различни възрасти – искат да се докоснат, да си припомнят или да научат нещо ново. Хората в Карлово ме впечатляват с родолюбието, гордостта си на българи и стремежа си да съхраняват българските традиции и дух.

- Левски винаги е бил издигнат на пиедестал от народа, превърнали сме го в съвършена икона, национална гордост и идеал. Но зад този идеалистичен образ какъв човек стои? Каква е личността на Апостола? 

- От историите, които съхраняваме в родовата памет, пред мен се разкрива един пъстър човек. Той е бил буйно, любопитно и умно дете, имал е огромна жажда за знание и от малък е осъзнавал, че просвещението разширява хоризонтите, дава избори и възможности. Отгледан в семейството на честни и достойни хора – Иван и Гина Кунчеви, той се научава да чува и уважава какво имат да кажат другите, но и да има мнение, което може да изложи и отстои, да бъде решителен, да бъде прям, да бъде уважителен. Бил е непреклонен пред неправдите. В рода се разказва историята как когато е бил на около 10 години, баща му вече бил болен и той помагал на майка си в тежката работа, ходил с нея да връзват лозята. На връщане били  нападнати от заптиета – не защото са направили нещо, а защото онези са имали властта да тормозят „раята“. Хулени и бити били майка и син, накрая оставени безпомощни край пътя. Прибрали се в дома си, раните са излекувани, но болката от унижението и преживяната неправда тормозела душата на Васил. Няколко дни след тази случка той се изправил пред майка си и й казал със сълзи в очите: „Един ден, мале, ще отмъстя за това!“. И може би това е бил повратен момент за него.

Но е имал и весел и закачлив нрав, обичал е радостите, които е срещал в живота си – задушевната раздумка с приятели, песните, хората на мегдана. Обожавал е децата и всячески се е стремял да провокира любопитството им и да не се страхуват, да бъдат подготвени и смели. Скромен и изключително отговорен – тефтерчето му например разкрива много как се е отнасял към работата си, към народните пари, които са били под негово разпореждане.

Като че ли е имал и една идея за предопределеност, която е следвал през целия си живот. Може би първата история, която чух за него, когато бях съвсем малко дете, ми бе разказвана от моя дядо Андрей, а на него – от неговата баба Яна, сестра на Левски. Тя му е казвала, че това е любимата й история за нейния брат. Той бил още съвсем малък – не повече от 5-6-годишен. Един ден, докато си играел на двора, той изведнъж спрял пред нея, докато метяла, и я попитал: „Како, знаеш ли какъв ще стана като порасна?“. Тя, улисана в работата си, първоначално не обърнала внимание на детския му въпрос, но той не се отказвал. Току се мине, не мине, спирал пред нея и я питал: „Како, знаеш ли какъв ще стана като порасна?“. Тя, от една страна, да се отърве от дракането му, но от друга - вече със събудено любопитство, започнала да изброява различни възможности – даскал, поп, занаятчия. Той всеки път й отвръщал с „Не!“. Накрая Яна се предала: „Е, добре, какъв ще станеш тогава, бре Василе?“. В този момент малкият Васил се спрял пред нея, погледнал я със сините си очи и отговорил съвсем сериозно: „Един Бог знае и аз!“. След което продължил играта си.

- Достойни наследници ли сме на Левски?

- Сред българите днес има наистина стойностни хора и да, всички те са достойни наследници на Левски, според мен. Независимо от възрастта или попрището си.

- Какви черти от него може да откриете днес в съвременния човек?

- Харесвам, когато общувам със или чета за наши сънародници, които са отдадени и отговорни в това, което правят. Които изповядват разбирането, че светът е почнал много преди тях и ще свърши много след тях, но това не им пречи да носят отговорност за себе си, за делата си, за живота си, нито пък да творят и да оставят следи. Които са човечни, търсещи отговори и решения, смели и непреклонни. Които се стремят да водят достоен живот и в този дух да възпитават децата си, независимо от реалността. Слава Богу, това са черти на Левски, които дори и днешното безвремие не е в състояние да изтрие напълно.

- Срещате се с ученици, обсъждайки делото и живота на Дякона. Какво вълнува децата, какво ви питат?

- Действително през последните вече десетина години съм провела стотици срещи из цяла България с хора на всякаква възраст – от 3-4-годишни до над 80-годишни. Всеки път за мен вълнението е огромно заради любовта и почитта, която носят всички тези хора в сърцата си към своя Апостол. Не преставам да се удивлявам как един човек, съумял приживе да обедини и поведе хиляди, продължава да го прави вече 146 години след гибелта си. И за секунда да се върна към първия ви въпрос, ако ми позволите – един от най-ценните завети на Апостола, според мен, е нашето обединение, да живеем заедно и всеки според възможностите си да допринася за благоденствието на всички, защото в крайна сметка един без друг не можем, а силата ни е, когато сме заедно.          

                                                                                                                     

А децата, освен искрени, са и много спонтанни в реакциите и въпросите си. Питат за всичко, което можете и не можете да се сетите. Питали са ме с коя ръка е пишел, имал ли е домашен любимец, какво е обичал да яде, на какво е обичал да играе като малък, дали съм го виждала. Не знам с коя ръка е пишел и със сигурност не е имал домашен любимец като малък. Но за сметка на това пък заедно със своите ученици във Войнягово са отглеждали куче, котка и агне – три разнородни по нрав животни, които в началото се страхували едно от друго, бягали или се нападали. За няколко месеца ги приучили не само да се хранят заедно, но и да бъдат неразделни. Това бил неговият начин да покаже на малчуганите, че различието помежду ни не е повод да страним един от друг, а то може да ни помогне, за да живеем по-добре заедно. Като дете, а и като млад мъж много е обичал да се включва в пехливански боеве. И не, разбира се, не съм го виждала.

- Васил Левски е може би единствената личност, която толкова години продължава да обединява народа ни. На какво се дължи това?

- Наскоро прочетох в една статия цитат на големия наш режисьор Крикор Азарян: „За да стъпиш на сцената, трябва да имаш много основателна причина, мотив, на живот и смърт! Иначе смисъл няма!“. Вярвам, че това важи и за живота в пълна сила. За да присъстваш и да живееш живота си, необходимо е да имаш много, ама наистина основателна причина за това. Левски е имал – не е приемал безправието, жестокостта, неуважението и незачитането към човешкия живот и достойнство. Неговата причина, мотив, на живот и смърт са били българите и тяхната свобода, техният равноправен и достоен живот. Панайот Хитов разказвал за него: „Той беше човек неустрашим, не кусваше ни вино, ни ракия, нито пък пушеше. Едничко нещо, към което имаше страст, бяха свободата на отечеството и старите народни песни, на които той беше майсторски певец“. Когато Левски решил, че целта е да се организират по военному сто хиляди бойци, които, въоръжени със средства от народа, в точно определен ден и едновременно да нападнат турските конаци и казарми, а някои от другарите му изразили опасения, че турците в отговор ще противопоставят петстотин хиляди свои бойци, той отвърнал, че „всеки един от нас струва колкото петима от тях!“. Той вярвал силно в храбростта на българите, в готовността им за саможертва, но също така и в необходимостта от качествена подготовка, добре планирана тактика на нападение, прилагането на изненадата и други военни стратегии.

- Може ли да имаме днешен Левски? Способни ли са управниците ни на подобна саможертва в името на отечеството?

- Мнозина от българите носят частици от Левски в себе си. Това са всички онези честни и смислени хора, които знаят, че животът не започва и не свършва с тях, които се стремят да изпълнят със смисъл всекидневието си и да оставят градивна следа след себе си. Които се ръководят от принципа, че тяхното добруване е функция от добруването на по-голяма група от тях самите. Които са мислещи и сърдечни. Но не вярвам – поне не съм го видяла досега, управниците ни да са способни на подобна саможертва в името на отечеството. Кога за последен път въобще сте чули някой дори да говори за отечество?

- Какво би казал Левски за днешна България и българския народ?

- Претенция би било от моя страна да предполагам какво би казал Апостола за днешна България и българския народ. Това, което липсва днес в достатъчна степен, може би, е именно разбирането, че единствено от всеки от нас зависи как живеем, какви перспективи имаме. Въпреки добрите примери и изключенията, като цяло като че ли не вярваме в себе си, не ценим усилията и времето си, живота, който ни е даден. Позволяваме господството на безпросветността, песимизма и безхаберието да превърнат битието ни в блато, в което бавно се давим. Като че ли са изсмукани живителните ни сили. Не ми се вярва да хареса това, в което сме се превърнали – безхарактерни и плахи, треперещи от собствените си сенки, невярващи. Днешна България е тъжна, безпътна, изглежда обречена. Живото общуване между хората става все по-трудно, заменено от виртуално псевдообщуване в несъдържателни социални медии. Обичта се превръща в разменна монета за материална, но не и за емоционална и духовна близост. Не се раждат деца. Неграмотността, и нямам предвид само правописа, а въобще отказът от знание, тоталната липса на любопитство към живота и света отвъд тясното „мен“, владее може би вече над 90% от населението. Повсеместно царуват интриги и функционирането ни се управлява от заплахи. Нямаме цели, по-далечни от това как ще приключа днешния ден. Все по-лесно и все по-често си затваряме очите пред каузи, човешко нещастие, проблеми, които имат значение на национално ниво. Въздухът е мръсен, особено в София. Пътищата, а и повечето автомобили по тях, са опасни за живота. Не съм чула досега смислена политическа платформа, а още по-малко съм видяла някакви конкретни стъпки в посока подобряване на живота. Свиваме се в черупките си, отказваме се от отговорността, която носим за собствените си животи – все някой друг или нещо друго са ни виновни. Не за това си дадоха живота Левски и хилядите други наши знайни и незнайни предци. Мисля си, че е крайно време да се замислим и да се опитаме да се спасим от безверието, низостта и безпътицата.

*Христо Ботев – „Обесването на Васил Левски“ (1876)