Няма оправдание за духовната нищета

  • 20 май 2019, 13:20
  • Автор Михаела Благоева
  • ИНТЕРВЮ

Medium kka 7633  1

Отдаваме ли дължимото на българската просвета и култура и в ежедневието си, а не само на 24 май, четем ли достатъчно, ходим ли на театър и изпитваме ли потребност за изкуство? В навечерието на един от най-българските празници КМЕТА.bg разговаря с актрисата Марта Вачкова.

- Г-жо Вачкова, какво означава за вас 24 май? Денят на българската просвета и култура ли е най-българският празник?

- Много обичам този празник още от детството си. Обичах манифестациите, балоните, това, че на 24 май артистите излизаха срещу Сатиричния театър. Имаме семейни снимки как аз, баща ми и майка ми сме с колегите на татко ми от Сатиричния театър на улицата. Беше много хубаво. После като по-голяма и сега - като майка, винаги съм обичала този празник. Няма „най“, но има нещо, което те вълнува. Този празник ме вълнува! Песента „Върви, народе възродени“ винаги ме разплаква.

- Трябва ли да станем на крака за българския учител в днешно време? Спомняте ли си вашите учители?

- Помня всичките си учители. Слава Богу, дъщеря ми също имаше прекрасни учители. Тя учеше в частно, но много добро училище с много добри преподаватели. Не знам дали трябва да ставаме прави за всички учители и дали всички са чак толкова достойни. Изборът на тази професия ме изпълва с уважение към тези хора. Не знам дали хората избират учителската професия като призвание, или защото не могат да работят нищо друго и решават да стават учители. Тези, които от малки мечтаят за тази професия – това са хората, които аз уважавам.

- Извън венците и тържествата, за които и вие споменахте, смятате ли, че отдаваме значимото на българската просвета и култура в ежедневието си?

- Не, не мисля, че всички отдават почит и уважение. Има хора, които живеят с изкуството, с културата и с обичта си към литературата, поезията, изобразителното изкуство. Но има и хора, които това не ги докосва изобщо и нямат никакво отношение към това. 24 май е не просто празник на писмеността, а празник на културата и тогава празнуват всички културни дейци. Живеем в години на пълно безкултурие и изместване на смисъла на културата от пошли примери като чалга изпълнения, които биват наречени музика, аз съм потресена! Хората, които живеят в кичозната „култура“, те не почитат културата. Тези, които ходят на безвкусни представления, срам за театър, и се възторгват от това, те не почитат културата. Мислят си, че е така, но не я почитат.

- Изпитва ли глад за култура българинът? Може ли безпаричието да бъде оправдание за духовна нищета?

- Няма оправдание за духовната нищета, защото като не можеш да си купиш книги, които наистина са страшно скъпи, може да отидеш и да си вземеш от библиотеката. Ако имаш такава необходимост. Може да ходиш на театър, когато има промоции и намаления. Залите са препълнени, когато има намаления на цените на билетите за театър. Това означава, че много хора са финансово затруднени да ходят на театър, на концерти – още повече, защото билетите за тях са още по-скъпи. Скоро разбрах, че в Народния театър има спектакли, които са по 50 лева за билет. Едно 4-членно семейство трябва да отдели 200 лв., за да отиде на театър за една вечер. Двойка млади хора, студенти, трябва да дадат 100 лв. – сума, която вероятно се равнява на джобните им за седмица. От друга страна, има отвратителни нощни клубове за веселба, в които хората хвърлят пачки и си мислят, че това е култура. Тези, които имат средства и биха могли да си позволят високо и скъпо изкуство, те нямат нужда от него, а от простотия и кич. А жадните за симфонични концерти, обикновено са пенсионери и трудно отделят пари за това.

- Как си го обяснявате? Възпитанието в семейството ли е виновно за липсата на потребност към изкуство?

- Не мога да кажа вина, но е настанало такова време. Телефонът, телевизорът, лаптопът ти дават уж достъп до много неща, но те не са съществените. Тъжно е! Един родител, който не ходи на театър, как да възпита у детето си обич към това изкуство. Или родител, който не е пипвал книга и няма такава в дома си. Как детето да се научи да чете и да разбере, че има и такова преживяване? Но изкуството не е за всеки. То е за хора, които имат нужда от него.

Не трябва да се преструваш и да се напъваш, ако не разбираш дадено изкуство. Но да нямаш нужда от никакво изкуство, това вече е много тъжно. Дори не мога да си представя с какво се заменя тази липса. Това е пустота, едно много тъжно съществуване! Аз и моите приятели говорим и живеем само за това, но знам, че като процент в целия свят такива като нас не са много. Но поне веднъж в месеца да не отидеш на театър или кино, не мога да си представя. Има дни с намаления и при желание се намира начин. До вътрешна необходимост е. Но хората, които наистина дълбоко имат нужда от изкуство, са все по-малко. Тъжно е! Много тъжно!

- Четем ли достатъчно?

- Около мен хората четат много, но това е необходимост. Много често хората се плъзгат по заглавията и си мислят, че са чели. Отварят някакъв долнопробен кичозен сайт и това, че преглеждат заглавията, мислят за четене.

- А вие и хората около вас какво четете?

- Всеки според интереса си. В различни периоди различни неща. Не мога например да си представя, че си българин и не си чел Георги Господинов. Да чуваш какви успехи има той по света, какво постига и да не искаш да прочетеш поне късите му разкази, ако ти е трудно да прочетеш дебела книга. Не мога да си представя как чуваш, че филмът „Ага“ на Милко  Лазаров е обиколил света, жъне успех след успех, и да не отидеш да го гледаш. Не мога да си представя, че живеем не само бездуховно, а без любопитство. Мислим, че с нас започва и свършва светът, че и така може -  да не съм чел, и да съм малко глупав, да не знам коя е столицата на Англия. Телевизиите показват някакви успели патки, които не знаят колко е две и две, женички, които не са изкарали и лев в живота си. И младите си казват – да, щом тази  е толкова успяла, значи може и така. Това ли са примерите, с които възпитаваме децата си? Равносметките са тъжни около 24 май.

- Небрежни ли сме към езика си? Изместват ли чуждиците и шльокавицата грамотния говорим и писмен български език?

- Навсякъде по света младите говорят с полуанглийски думи. Но да не можеш да четеш и пишеш, това е срамно. Дъно е! Да имат шофьорски книжки хора, които не могат да се подпишат – как няма да има убийства на пътя? Неграмотни хора карат коли – брички на по сто години, които нямат накладки, спирачки, кой знае какви идиоти ни убиват по пътищата на България. Безпросветни и неуки хора.

Има и самозабравили се, които могат да се подписват, но не са направили нищо, не са помръднали мозъка си – качили са се на мощни коли и мачкат. Това е безкултурието, а управниците ни мълчат, макар да знаят на какво се дължи войната по пътищата.

- Като споменахте управниците, какво мислите за културата на политическия ни елит?

- За това не ми се говори изобщо. Няма такова нещо! Те се сещат за култура само по избори, да извикат някой популярен човек на митинга, да се снимат до него и това е. Една шепа са тези, които ходят на изложби, концерти, театър. Няма случай да съм отишла на театър или изложба и министърът в комунистическо време на културата Георги Йорданов да не е там. Винаги е в залите. Политиците ни да не си въобразяват, че са голямата работа, не ги виждам! Малина Едрева, зам.-кметът на София, също винаги е в залите. В нашите среди ги знаем, защото са трима-четирима политици, които истински се интересуват от изкуство. Другите се преструват, за да се снимат до популярни хора, а не ги интересува. И не само политиците, а олигарсите, богаташите. Никой от тях няма отношение към културата. За тях върхът е Преслава или друга чалга певица да им пее на рождения ден. Това те мислят за култура.

- Има ли меценати в днешно време?

- Има, но са малко.

- Какво ще пожелаете на българите за празника?

- Пожелавам им да си пуснат в дома си „Върви, народе възродени“, да попеят малко с децата си тази прекрасна песен, да отворят една стихосбирка, дано имат в домовете си, и да прочетат едно стихче. Да заделят поне през май някакви средства, за да отидат на театър. В провинцията залите винаги са пълни. Там виждам каква е потребността за среща с духовното. Иска ми се да е по-добре, но виждам и хубавите неща и съм благодарна на всеки българин, който поддържа в себе си обичта към изкуството и буди тази обич у детето си!