При Апостола чувствата са горивото, а разумът – филтър, който предпазва от взрив

  • 05 февруари 2021, 13:07
  • Автор Мария Димитрова
  • ИНТЕРВЮ

Medium 14 1

На 18 февруари през 1873 година на бесилото в София „твой един син, Българийо, виси на него със страшна сила“*. Въжето отнема сетния дъх на Дякона, но не отнема мечтата му за чиста и свята република, която става реалност само няколко години по-късно. С кръвта си Васил Иванов Кунчев подписва Освобождението. Остава завинаги на 35 години, но неговият подвиг продължава да бъде пример, чрез който можем да измерваме във времето своя духовен и морален ръст. За да влезем по-навътре в героя Левски и да погледнем по-добре през неговата призма, първо трябва да се запознаем с човека Васил. Вечната битка – разум или чувства, властва над него? Откъде черпи сили Апостола, а има ли слабо място? За делата и думите, живота и мисията на Дякона разговаряхме с Христина Богданова, която е праправнучка на Левски (сестра му Яна е нейна прапрабаба).

- Всички знаем за идеологията, делата и думите на Апостола. Но извън познатия образ на революционер, борещ се за чиста и свята република – какъв човек е бил Левски? Какъв е бил неговият характер? Сред най-близките си, отвъд стремежите за свобода, какво откриваме в личността му? Какво е обичал да прави?

- Историите, съхранени в родовата памет от София (дъщеря на Яна, сестра на Левски), Васил Караиванов, негов първи братовчед (син на Генчо, брат на майка му Гина), Стефан Красев (съпруг на най-малката дъщеря на Яна Елена), Бочо Загорски (внук на Яна от дъщеря Ӝ Гина) и Андрей Красев (внук на Яна от дъщеря Ӝ Елена) и предавани напред във всяко следващо поколение, позволяват по един романтичен начин да се докоснем до човека Васил Иванов Кунчев – земен, пъстър, плътен. Вярвам, че да разберем в пълнота героя Левски, може би преди това е необходимо да опознаем човека Васил. Затова отправяме поглед първо в неговото семейство.

Много грижа, подкрепа и обич давали Гина и Иван на своите пет деца – Яна, Васил, Христо, Петър и Мария, която, за съжаление, умира 3-4-годишна. Стремели се да ги възпитат в качествата, разбиранията и ценностите, които самите те притежавали и изповядвали. Били сплотено семейство, споделяли радости и тревоги. Когато например веднъж младата тогава Гина зашлевила едно заптие пред кварталната фурна, позволило си обидно да я задиря, тя и Иван изкарали няколко дни в много тревога и притеснение, очаквайки последиците от нейната, макар и достойна, но доста дръзка за времето постъпка. Такива, за радост, нямало. Семейството се хранели заедно, като тези моменти били за споделяне на кого какво се случва, кой от какво се вълнува. Така и възпитавали децата си – да бъдат сплотени, уважителни, смели, любознателни, справедливи, непреклонни пред несгоди и неправди. Научили ги на труд, да полагат усилия вместо да чакат наготово, да носят отговорност за постъпките си, да бъдат верни на себе си. Пропили са ги със своята вяра – и в Бога, и в човека. Макар самите те необразовани, много държали да изучат синовете си – особено Васил, който и бил най-силно привлечен от знанието още от дете. В първия учебен ден нямал търпение да отиде – на тръгване майка му го закичила със стрък здравец за късмет, а баща му, подпрян на портата, го изпратил с думите: „На добър час, сине мой, Бог да те закриля!“ И той учил много и с прилежност – обичал знанието и разбирал, че то може да даде духовна свобода и сила. Неслучайно по-късно, през 1869 г., заедно с брат си Христо станали съоснователи на Българското книжовно дружество (днес Българска академия на науките).

Възпитан от горди и себеуважаващи се хора, Васил от малък не понасял несправедливостта. Веднъж, трябва да е бил 8-10-годишен, той отишъл с майка си да връзват лозята – много Ӝ е помагал в този тип работи, отменял е баща си, който по това време вече бил много болен. Та, когато свършили, тръгнали да се прибират, но ги пресрещнали заптиета, които ги нападнали – просто ей така, защото можели. Обиждали ги, ругали ги, били ги жестоко. Двамата били разтърсени, най-вече от усещането за безсилие и унижение. Дни наред лекували синините и нараняванията си с билки и домашно направени мехлеми, но раните в душите им не зараствали. Скоро след тази случка Васил застанал пред майка си и през сълзи се заклел, че рано или късно ще отмъсти на поробителите.

Христина Богданова - праправнучка на Левски

Такъв и израснал Васил – решителен, нетърпящ унижение и несправедливост, способен да се изправи след всяка трудност. Той никога не допуснал безучастно да става свидетел на неправди. Например, един ден, вече като ученик в класното училище в Стара Загора, на 18-19 години, той се отправил извън града с приятели да берат череши. Чул женски писъци и видял, че двама турци са нападнали майка и дъщеря, за да ги насилят и ограбят. Жените пищели, но помощ нямало. Няколкото души наблизо бързо се отдалечавали, за да не си навлекат гнева на заптиетата. Уплашените му другари също тръгнали обратно към града, но Васил грабнал кобилицата, с която жените носели вода, и започнал да налага турците. Те избягали, а младежът изпратил уплашените, но много благодарни жени чак до дома им.

Дързък и находчив бил Васил през целия си живот. Веднъж, докато бил в Сопот, властите разбрали, че е там и вдигнали всички заптиета на крак. Едни стояли по постове из улиците, други го дирили в къщи, дюкяни и кръчми. Левски, вместо да се потули, също е по улиците – превързал с ярешка кожа бузата си, че да му се вижда само окото. Приближил се към един часовой и го попитал къде е хекимина, защото много го болял зъба. Без да се усети, заптието го насочило към къщата на доктора и Левски успял да се измъкне. Друг път отново до властта достигат слухове, че Левски бил в Сопот и се криел в девическия манастир. В манастира нахълтал отряд турци. Игуменката ги поканила в гостната стая да ги почерпи. След малко влязла млада красива калугерка и им поднесла кафе. Тази „калугерка“ бил Левски. Има още десетки подобни истории.

Обичал много децата и всячески се мъчел да ги научи, че страхът е най-големият бич, че страхът и липсата на самочувствие ни прави роби.

- Има ли думи, които по-често е използвал в речника си? Спазвал ли е някакви ритуали или навици в ежедневието си?

- На практика, около 15-годишен той напуска родния си дом и неговите близки нямат възможността често да общуват с него оттогава до края на живота му. Така че в родовите истории няма запазени спомени за често използвани от него думи или за специфични ритуали или навици в ежедневието му. Знае се, че когато вече се е занимавал с организацията на бъдещата революция, винаги първо е свършвал работата си и едва тогава си е позволявал някакво малко време за себе си. Ако се е случвало да бъде в Карлово и отседнал в хана на братовчед си Васил например, обичал да погледа играта на своите племенници в двора на бащината му къща. В редките срещи с тях качвал Гина на конче и двамата се заливали в смях или пък слагал София в скута си да му попее малко. Трогателни и съкровени били срещите с майка му, също оскъдни и трудно организирани – Гина изчаквала сина си да си свърши работата, след което замирали в прегръдка и набързо опитвали да си споделят случилото им се от последната им среща. Знаем също, че често е пеел. Страстта си към песента и умението да пее е наследил от майка си. Панайот Хитов, чийто знаменосец е бил през 1867 г., разказва за него: „Той беше човек неустрашим, не кусваше ни вино, ни ракия, нито пък пушеше. Едничко нещо, към което имаше страст, бяха свободата на отечеството и старите народни песни, на които той беше майсторски певец.“

Гина Кунчева - майката на Дякона

- Минути преди да бъде обесен, Апостола измолва прошка от отец Тодор и от Бога, а в молитвите си пожелал да бъде споменаван като йеродякон Игнатий. До каква степен вярата присъства в живота на Дякона? Оказва ли влияние върху решенията и действията му?

- Възпитан във вяра от своите родители, Васил я носи в сърцето си през целия си живот – чиста и искрена вяра в Бог, но и в човека, в живота. Може би точно тя му е помагала да съхрани човешкото в себе си, да понася несгодите и лишенията по пътя си, да бъде последователен и смел в действията си, да не губи решимостта си, да не се страхува. Вярвам, че тя е била неговото упование и източник на сила. Мисля си също така, че е намирал вдъхновение в житията на наши светци – например в тези на преподобномъченика Игнатий Старозагорски със светско име Иван Георгиев, увиснал на бесилото в защита на християнската православна вяра, и неговия вуйчо Иван Калпачки с монашеското име Игнатий, осъзнал се и покаял се грешник, щедро давал средства за възобновяването и украсяването на Рилския манастир.

Яна Кунчева - сестра на Апостола

- Коя е най-голямата сила на Левски?

- Несломим бил и дълбоко вярващ не само в Бог, но и в себе си, в българите, в правото ни да бъдем свободни, в живота. В годините, докато бил с вуйчо си Василий, се нагледал на истинското и дълбоко страдание на българите. Но това само укрепило оформящата се в него решимост да се бори срещу неправдата и гнета по нашите земи. Желанието да види България свободна, но и как това може да се случи завладяло ума и сърцето му по-силно от всичко останало. Със страст, последователно и отговорно, следвал своята кауза, отказвайки се от всичко останало в живота си – от голямото си желание за „голямата наука“, от духовната си работа, от дома и семейството си, от това сам да съгради свое семейство – все трудни избори. Да избере смъртта може само силният духом, онзи, който знае, че има нещо по-голямо от него и това са род и родина, свободни и силни.

- Разум или чувства – кое надделява в Апостола?

- Двете се допълват при него. Чувствата са горивото, разумът – филтърът, който предпазва от взрив. Ето например, Апостола вярвал силно в храбростта на българите, в готовността им за саможертва, но също така и в необходимостта от качествена подготовка, добре планирана тактика на нападение, прилагането на изненадата и др. военни стратегии. Затова, вече във Втората българска легия, когато окончателно оформил решението си, че целта е да се организират по военно му сто хиляди бойци, които, въоръжени със средства от народа, в точно определен ден и едновременно да нападнат турските конаци и казарми, някои от другарите му изразили опасения, че турците в отговор ще противопоставят петстотин хиляди свои бойци, той отвърнал, че „всеки един от нас струва колкото петима от тях!“. Но трябва да са подготвени и обучени, силно мотивирани, за да успеят.

- Как се възпитава духът? Може ли човек да изгради един Левски в себе си днес?

- С обич, търпение, споделеност и подкрепа. В трудни времена, когато са застрашени основни човешки ценности, когато цари безправие и хаос, когато в обществото се загубят устоите, които го държат и му позволяват да върви напред, тогава има много по-големи предпоставки да се появят герои, хора като Левски и всички онези достойни българи, живели по нашите земи и дали живота си днес ние да имаме свобода и достойнство. Струва ми се, че днес времето е такова, че не само може, но и изисква да се появят герои, които да вдъхновяват, обединяват и водят напред народа ни.

Собственоръчно написано писмо от Левски до зет му Андрей

- Защо Дякона не се е отказал? Откъде и как намира сили, смисъл и желание да продължава да се бори до последно?

- Левски е бил изключително силна личност – не само физически, но и духом. Възпитан в общочовешки ценности и морал, отраснал и живял във времена на духовно пробуждане по нашите земи, сблъскал се и нагледал се на човешкото страдание и в личен план, и сред своите сънародници, пропит с вяра и в Бога, и в живота, нетърпящ неправда, решителен, отговорен и последователен – такъв човек не би могъл да се откаже. Той не се е страхувал от бесилото. Нещо повече, то било по-скоро награда за всеки, който е решил да се бори за свободата на отечеството си. И за да не се страхуват, да не го приемат като нещо страшно и мъчително, Васил подготвял другарите си. Дядо Андрей, мъжът на Яна, разказвал как Левски бил бесил него и друг техен приятел, наужким, за да провери тяхната устойчивост, да кали волята им и да потуши страха им.

- Има ли Левски слабо място?

- Сигурно. Той е бил човек от плът и кръв, имал е своите слабости, имал е своите страхове и колебания, имал е своите предизвикателства пред волята и куража си. Но не е проблемът в слабото място или в моментите на слабост. Важното е как ги посрещаш, доколко позволяваш те да вземат връх, да те направят безпомощен или да те сломят. Каквито и да са били неговите лични демони, това, което знаем за живота и делото му, показва, че е умеел отлично да ги посреща и управлява.

 

*Христо Ботев – „Обесването на Васил Левски“ (1876)