История

  • 13 октомври 2012, 15:44
  • Default profile Автор Kmeta.bg
Medium 52a065ac06012

Тракийската Сердика 





София е една от най-древните европейски столици. Нейната история може да се проследи до времето на неолита. Следи от няколко неолитни селища са открити на нейна територия (около днешния Дворец, както и в днешния квартал Слатина), които датират от 5000 г.пр.н.е.




През VII век пр.н.е. на север от топлия минерален извор, близо до река Елешница (днешната Владайска), възниква древен тракийски град, документиран по-късно от римляните като Сердика — име, за което се приема, че произлиза от местното тракийско племе серди, което живее в околностите на града.


В много антични и средновековни писмени извори и географски карти градът се назовава и Сардика, но и нерядко областта се нарича Сардика, а градът - Сердика. За кратък период от време през IV век пр.н.е. градът е управляван от Филип II и след това от неговия син Александър Македонски. Историята разказва, че в продължение на една седмица с 12 войници Александър се е опитвал да покори Черни връх и не е успял.


Първото достигнало до нас споменаване на Сердика е направено от Птолемей през 100 г.


Римски период


Градът пада под римско владичество през 29 година. По време на император Марк Улпий Траян (98-117) Сердика, която лежи на римския път Виа Милитарис процъфтява като значимо селище в провинция Тракия. Въздигнат от него след 106 г. в ранг на "муниципия" (municipium) той получава самоупрвление и става център на административен район.


Преименуван e на Улпия Сердика (родовото име на Траян). В епохата на принципата (2–3 век) градът е столица на провинция Вътрешна Тракия. Градът се разраства, при Марк Аврелий /161 - 180 г./ и имп. Комод /176 - 192 г./, между 176 и 180 г. укрепен е с внушителна крепостна стена, наблюдателни кули, във 2 в. е каптиран и горещия минерален извор и са издигнати градските терми, при Диоклециан е построен Сердикийския амфитеатър с елипсовидна арена с размери 60/42 м., издигнати са административни и други представителни сгради. От втората половина на ІІІ в. значението на града в рязко нараства.


Макар че от 239 до 269 г. градът не е подминат от нашествията на готите в 271 г. той e предпочетен пред Ниш и става столица на обширната римска провинция Дакия Аврелиана, образувана в Горна Мизия от император Аврелиан. При административната реформа в 285 г. Диоклециан Сердика се превръща в столица на новосъздадената провинция Средиземна (Вътрешна) Дакия. При разделянето на диоцез Мизия на две, тя става столица и на северния диоцез - Дакия включващ провинциите Вътрешна (Средиземна) Дакия, Крайбрежна Дакия, Дардания,Горна Мизия, Превалитания. Между 275-299 г. е построен покритият амфитеатър на градския и областния съвет - Булевтериона.


В София, тогавашна Сердика, в 250 година е родена Света Елена императрицата майка на император Константин Велики, открила, съгласно християнската традиция, светият кръст и Гроба Господен в Йерусалим.


Тук на 9 септември 214 г. е роден мизиеца Император Аврелиан, един от забележителните Римски императори. Той изгражда новите "Аврелианови" крепостни стени на Рим и само за 5 години възвръща в старите ѝ граници разпадналата се в средата на III век Римска империя и я въстановява като държава. За тези му успехи Римският Сенат тържественому присъжда титлата "Възстановител на света" (Restitutor Orbis). Императора разширява Сердика с нова крепостна стена в северна посока.


Тук около 250 година е роден император Галерий. Императорът тракиец дълго резидира в София и управлява империята от тук. Вероятно при него започва изграждането на дворцовия комплекс между ротондата Св. Георги и днешната църква Св. Неделя, завършен в пълния си блясък от император Константин Велики.


След смъртта на император Диоклециан (305 г.) и религиозната реформа на император Константин Велики (306 - 337 г.) Сердика става седалище на епископ, бидейки едно от първите селища, където християнството в признато за официална религия. В София в 343 г. от Западния Римски император Констанс и Източният император Констанций II e свикан изключително важният с решенията си и до днес Сердикийски събор. 


Сердика е любимият град на император Константин Велики (родом от близкия Ниш), който дори възнамерява да премести столицата си от Рим тук. Антични автори твърдят, че той често казва: „Сердика е моят Рим“.


През 357 г. римският историк Амиан Марцелин определя града като голям и прочут. През 343 г. в Сердика заседават 318 епископи от цялата империя на Сердикийския събор с вселенско значение, защото утвърждава православния символ на вярата и православното учение за Света Троица.


През 5–6 век по времето на така нареченото велико преселение на народите градът преживява нашествия от хуни (в 343-347 г. превземат Сердика), готи (в 376-382 г. града е превзет от вестготите), авари и славяни (в 617 г. славяно-аварска войска превзема града) и други, тъй наречени варварски племена.


Император Юстиниан Велики (527-565) полага забележими грижи за Сердика, тя е укрепена с нови стени и се възражда като важен административен и стопански център на Източната римска империя, придобила по време на Европейското просвещение литературна известност като Византия (Византийската империя), само в църковно отношение е подчинена на създадената от императора в родния му край архиепископияЮстиниана Прима, чийто правоприемник е Охридската архиепископия, но в Сердика е построена запазената понастоящем внушителна базилика Света София , дала по-късно името си на града.


Средновековен Средец 


В началото на ІХ век, на 9-ти април 809 г. - Великден, хан Крум присъединява Сердика. Градът влиза в пределите на Българската държава и се утвърждава българското му име Средец, и веднага става център на един от най-важните, комитати (големи административи области) на България.


След първото превземане на Преслав и Дръстър от Йоан Цимисхий в 971 г. Средец става фактическа столица на България, Средец е седалище на Българския Патриарх и управляващите страната комитопулите - синовете на комит Никола управител на Средечката област.


През войните на комитопулите, византийският император Василий ІІ Българоубиец на три пъти прави опити да превземе града между 986 и 1016 г. и три пъти е отблъснат. Особено тежко е поражението, което му нанася цар Самуил на 17 август 986 г. при Траянови врата, когато императорът успява да се спаси с бягство, изоставяйки войската и съкровищата. Едва през 1018 година, след смъртта на Иван Владислав, останали без силен цар, войводите на 35 крепости, включително Средец, доброволно приемат върховенството на византийския император.


В ромейските документи от този период градът започва да бъде наричан Триадица, вероятно в памет на тържеството на православното учение за Св. Троица (на гръцки Агиа Триада) на Сердикийския събор.


През 1040 г. градът е освободен от Петър Делян и защитаван от Ботко войвода. През 1183 г. съюзените войски на сърби и маджари превземат Средец. Градът е опустошен и при преминаването на три кръстоносни похода през 1096, 1147 и 1189 година.



След възобновяването на българското царство през 1185 г. и към 1193 г. при Иван Асен I българската власт е въстановена, а епископът на Средец е въздигнат в сан митрополит.

 

От 12-ти до 14-ти век в Средец процъфтяват занаятите и търговията. София е главен град на зпадните български земи, и обикновенно се управлява от севастократора, вторият по ранг на титлата след царя. Градът е резиденция севастократор Александър, след него и на севастократор Калоян и на севастократор Петър докато е управител на западните български земи. Така София става вторият по значимост град в Царството след столицата. Към 13 век се формира Софийската (Мала) Света гора - значим център на православието от множество манастири около града.


По името на най-големият си храм - раннохристиянската базилика „Св. София“ (4 век), разположен на високо и видно място в границите на Свещения хълм извън крепостната стена от XIV век, градът започва да се споменава като (Св.) София (на гръцки (Божия) мъдрост) в официални документи на Второто българско царство.


Османско робство


Стратугически битки срещу турците се водят край София от 1391-ва до 1422 г., когато цар Константин II Асен умира в Белград тя е окончателно покорена. Скоро след завоеванието София става столица на цялата европейската част на османската империята - бейлербейство Румелия. Утвърждава се и сред турската администрация християнското име на града - София.


През 1599 година за кратко време столицата е в ръцете на български хайдути. В края ня ХVІв. Бейлербейството е преобразувано в Румелийски еялет, най-голямата административна единица в империята, обхващаша почти целия Балкански полуостров и София е негова столица до 1836 г. когато такава става Битола.


Във втората половина на 15 и в 16 век в София и околните селища и манастири от Софийската света гора се развивива едно от най-значимите книжовно-просветни български средища след падането на България под турско робство - Софийската книжовна школа.


В края на 18 век градът започва да запада със западането на самата Турция, освобождението на Сърбия и приближаването на границата до София, в резултат на което изостава в развитието си. Към всичко това се прибавя големият пожар от 1816 г., чумата от 1857 г. и две земетресения съответно през 1818 и 1858 г.


От внушителния брой от около 70 000 жители в края на 18в. в следващите десетилетия населението намалява на около 10-15 000. Въпреки това София остава един от най-големите български градове, като към 1870 г. населението му е 19,000 души.


Възрожденска София кипи в бурен обществен и патриотичен живот. Тук има консули на Франция, Италия и Австроунгария. В 1864 г. града е център на софийския санджак в новосъздаденият Дунавски вилает, който замества Румелийския такъв, а в 1876 г. града става столица на Софийския вилает, който обхваща цяла централна Западна България от Копривщица до Ниш и от Горна Джумая до Пирот с Орхание, Враня, Самоков, Прокупле и другите обширни територии населени с българи в Поморавието.


По време на Руско-турската война от 1877-1878 година София е освободена на 4 януари 1878 година (23 декември 1877 година стар стил) от руски части под командването на генерал Йосиф Гурко.


След Освобождението


На 20 октомври 1878 година от Пловдив в София се премества седалището на Временното руско управление, а на 3 април (22 март 1879 стар стил) година по предложение на Марин Дринов Учредителното събрание избира София за столица на Княжество България (4 април е обявен за празник на София). В резултат на това броят на жителите нараства по-бързо в сравнение с другите български градове, главно от вътрешната миграция.


Избирането на София за столица спомага за нейното бързо превръщане в голям и важен политически, административен, икономически, научен и културен център на страната. Започва концентрацията на капитали и развитието на промишлеността.


Започва изграждането на предприятия на електродобивната, металодобивната, пивоварната и дървопреработвателната промишленост. 


По време на Втората световна война, въпреки че България не участва в бойни действия, Англо-американските въздушни сили извършват жестоки бомбардировки на София. Ударени са най-вече граждански обекти, като Народния театър (тежко засегнат), църквата от ХІ век Свети Спас (силно разрушена в 1944 г.), Градската библиотека (напълно унищожена на 30.03.1944 г., изгарят 40 000 тома книги), Католическата Катедрала Свети Йосиф (напълно унищожена на 30.03.1944 г.), Духовната академия (тежко засегната, изгорен е купола на храма вграден в нея), взривени и опожарени са хиляди жилищни сгради, разрушен е градският център, убити са над 2000 души от софийското население и са разрушени 12,657 сгради.


1945-1990 г.


През 1945 г. е одобрен нов общ градоустройствен план на столицата, т.н. План „Нейков“. След референдум през 1946 година България е провъзгласена за народна република и се установява отечествено-фронтовска власт, което значително променя облика на столицата. Нейната численост започва да расте с бързи темпове, най-вече поради централизацията и колективизацията.


Започва да се обръща по-голямо значение на тежката промишленост и индустриализацията, като продължава градоустройството и жилищното строителство. През 1958 година е построен комбинат "Кремиковци". Разширява се и се обновява пътната мрежа и градския транспорт.


През 70-те години архитектите успяват да се преборят с плановете да се разчисти градския център за социалистическо строителство, като се разрушат старите сгради. Така от разрушение са спасени бившият царски дворец, Военният клуб, БАН и други сгради край Централни Хали, Женския пазар, Лъвов мост, по "Пиротска" и "Екзарх Йосиф".


През втората половина на 20-ти век към София са присъединени много от съседните села, които дотогава са самостоятелни - Биримирци и Обрадовци през 1955 година, Княжево през 1958 година, Бояна, Враждебна, Връбница, Горна баня, Драгалевци, Дървеница, Илиянци, Малашевци, Обеля, Орландовци, Симеоново и Слатина през 1961 година, Суходол, Требич иФилиповци през 1971 година, Ботунец, Горубляне, Кремиковци, Сеславци и Челопечене през 1978 година.


След 1990 г. 


След 1990 г. започва нов подем в строителството, а населението на София нараства неколкократно до наши дни и заради отпадането на жителството, а и заради икономически и политически фактори.


Днес столицата е не само най-големият град в България, но и с най-много население. По данни от преброяването на НСИ към февруари 2011 г. населението на София е 1 296 615 души. Според неофициалните данни обаче в града живеят около или дори над 2 милиона души.


Градът е икономически, политически и институционален център на страната в последните повече от 20 години на прехода.


 

Гласувайте за "Кмет на годината" за мандат 2015-2019 ТУК!